По архивни материали за Варненска и Великопреславска епархия
Мариана Русева

Темата за мястото и приноса на Българската православна църква в живота на Българската армия е всеобхватна и многоаспектна. Все още тя не е задълбочено проучена и цялостно изследвана. Целта на настоящето научно съобщение е чрез съхраняваните в Централен военен архив (ЦВА) – гр. Велико Търново, документи да се покажат в по-широк план ролята на военните свещеници и грижите им по превъзпитаването на нашата армия в интелектуално и религиозно-нравствено отношение. Това е роля, без която армията не би могла да се постави на висотата на своето велико назначение.

След Освобождението на България (1878 г.) отношенията между двете институции църква – войска се поставят на конституционни и законови основи. Източноправославната религия става доминираща в Княжеството. Българската православна църква (БПЦ) е предопределена да изпълнява функциите на организационен център за възстановяване и укрепване на новата българска държава. Военното ведомство от своя страна провежда последователна политика за задоволяване на религиозните нужди на редовия и командния състав в армията[1]. В резултат на това се издават много заповеди, окръжни писма и циркуляри, които регламентират дейността на военното духовенство, а именно: провеждане на празниците на войсковите части, религиозни ритуали, извършването на молебени, войнишки клетви, тържествени литургии и други. С нормативните документи се регламентира и заплащането на църковните служители.

Панихида на фронта по време на Първата световна война

Със Заповед № 29 от 1880 г. във Военното ведомство[2] се предписва всички войници с християнско вероизповедание да изпълняват обряда на изповеданието и Светото причастие. Офицерите, които се намират в отпуск или командировка, са длъжни да извършват обряда на говеенето, там където се намират, а друговерците – в църквите от своето изповедание. Става въпрос за служещите в армията мюсюлмани. За тях военният министър с Циркуляр № 149 от 1880 г.[3] разпорежда да не се заставят долните чинове мохамедани да снемат шапките си на обща молитва преди обяд, тъй като това е противно на техния религиозен закон.

В първия военен закон, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 г. от княз Фердинанд IV – „Закон за устройството на въоръжените сили на Българското Княжество“, се определя статутът на военното духовенство. Същият се регламентира и с приетия на първата редовна сесия на 13-ото обикновено народно събрание и утвърден с височайши Указ № 93 от 3 декември 1903 г. „Закон за устройство на въоръжените сили на Българското Княжество“[4]. Глава 5 от него е озаглавена „За военното духовенство“. Според нея извършването на духовните треби във войската в мирно време се възлага на гарнизонните свещеници. За тази цел във всеки гарнизон, където квартируват повече части, се назначава гарнизонен свещеник с установена заплата. Това става от началника на гарнизона с Височайша заповед. Във военно време при всеки пехотен и кавалерийски полк се назначава полкови свещеник, който се счита за военен чиновник и получава определена заплата. Във военно време при щаба на армията се назначава главен чиновник, който завежда духовната част на армията и урежда службата на военните свещеници. За извършване на духовните треби във военно време всеки пехотен полк е необходимо да има своя походна църква и църковни принадлежности. Тя се завежда от полкови свещеник.

За положението на гарнизонните свещеници интерес представлява мнението на свещеник Поборников[5]. Според него те се назначават из между енорийските духовници в градовете, където квартируват частите. Необходимо е да им се даде възможност да бъдат само гарнизонни свещеници, а не и енорийски и да са под прякото ръководство на Военното министерство. Длъжността им изисква да се учреди специален отдел „Военно духовенство“, начело с едно духовно лице с висше богословско образование и с доказан патриотизъм. То следва да взаимодейства с Военния министър и да дава насоки за религиозно-нравствено обучение на войниците. Да му представя и избира всички нови гарнизонни свещеници, на които възнаграждението да не бъде по-малко от 250 лв. месечно. Това ще ги накара да работят с ентусиазъм, за да може войникът християнин да е готов за саможертва в името на свободата на своето отечество.

За да стане възможно изпълнението на всичко това, със Заповед № 205 от 26 април 1912 г. военният министър заповядва да се полагат най-големи грижи и се обърне най-сериозно внимание за засилване на нравственото възпитание на войника. То да се повери изцяло не само на гарнизонните свещеници, а и на духовниците, назначени да извършват установените духовни треби в места, където не е предвиден постоянен гарнизонен свещеник. Необходимо е да се определи по един човек в седмицата за четене на беседи върху религиозно-нравствени принципи. Такива беседи свещеник Рафаилович[6] нарича „пастирски“, тъй като са посветени на доблестното българско войнство. Те се четат при постъпване в армията, за изпълнение на воинските задължения, по случай заклеването на младите български войници, в деня на Възкресение Христово, при освещаване на казарми и много други. Програмата за беседите се изработва от свещеника и се съгласува с командира, като нейна крайна цел е вкореняването във войнишките сърца на високи християнски добродетели и дълбоки патриотични чувства[7].

Наред с военния закон, в който е отделена специална глава за военното духовенство, Светият синод също изработва и одобрява свои документи за дейността на гарнизонните свещеници. В Циркуляр № 70 от 1891 г.[8] и Писмо № 210 от 20 март същата година на Негово високопреосвещенство до военния министър се посочва, че по представление на Военното министерство гарнизонните свещеници се назначават от епархиални началства и във всичко, що се касае до изпълнение на свещеническите им обязаности, се подчиняват на епархиалните архиереи и на техните наместници. На длъжността гарнизонен свещеник следва да се назначат само лица, които при безукорно поведение са свършили с успех духовното училище и могат с достойнство да изпълняват тази длъжност. Дава им се право да извършват безпрепятствено църковните си треби. При отслужване на Божествена литургия или друго чинодействие в църква гарнизонните свещеници са длъжни да уведомят предварително местните духовни власти и се сдобият с тяхното благословение.

В тези дни положението на гарнизонните свещеници във време на война все още не е напълно и законово уредено. В Служебно писмо № 6646 от 6 октомври 1915 г. Светият синод на БПЦ[9] представя до военния министър свои „Временни наредби за длъжностите и правотата на военните свещеници във време на война“. За тази цел при Щаба на Действащата армия (ЩДА) се назначава главен военен свещеник, който завежда духовната част на армията и урежда службата на военните свещеници при разните войскови части и болниците. За такъв с Писмо № 787 от 27 юни 1914 г. на военния министър се назначава иконом Апостол Георгиев. Главният военен свещеник се назначава със заповед на армията и със съгласието на Светия синод на БПЦ, а военните свещеници – по препоръка на епархийската власт от началниците на надлежните войскови части. Главният военен свещеник се намира под прякото ведение на Светия синод и по дела, засягащи църквата, се отнася до него, а по дела от военен характер – до надлежната военна част. Той придружава ЩДА. Разполага с походна църква с всички принадлежности за богослужение. Подчинени му са всички военни свещеници. Те отговарят пред него по духовната служба. Правата и задълженията на главния военен свещеник са големи: дава упътвания на военните свещеници, следи за живота и поведението им, долага на Светия синод за техни провинения, определя отпуските им, има правото да ги награждава и порицава и други. Във временните наредби се посочват и правата и задълженията на военните свещеници: да отслужват в празнични и неделни дни божествена служба, да извършват всички църковни чинодействия в частите, да държат при всички богослужения и молебени църковни поучения и беседи, да погребват убитите и умрелите според църковния устав и т.н.

Помислено е и за близките на военните свещеници.Техните семейства се ползват с инвалидна пенсия от държавата, ако свещениците бъдат убити или починат.

За престъпления и провинения от тежък характер главният военен свещеник, военните и болнични свещеници се съдят от епархийски началства, а за престъпления от общ характер – от военните съдилища

За провежданата духовна дейност в частите на Българската армия свещениците получават определена заплата, а също така и за извършване на отделни религиозни дейности. В Заповед № 205 от 1888 г. по Военното ведомство[10] се споменава за сведение, че в случай на привеждане под клетва на свидетели, а също така и на членове при военни съдилища, на свещеника, извършващ обряда, се плаща от хазната за всяко повикване по 2 лева. С Циркуляр № 17 от 28 януари 1889 г. по Военното ведомство[11] се обявява също, че занапред се определя да се плаща по 3 лв. за всеки отделен случай възнаграждение на свещениците за привеждане под клетва на новобранци.

Светият синод също взема становище по въпроса за заплащането на духовните лица. В преписката си до Военното министерство и в Циркуляр № 97 от 27 юни 1892 г.[12] Светият синод в заседанието си от 3 май 1892 г. взема следното решение:

1) За молебени, извършени в официални тържествени празници, по инициативата на административните власти, да не се плаща нищо.

2) За молебени по случай полкови или ротни празници да се плаща на свещеника по 6 лв., ако ли освен него бъдат поканени и други свещеници, то на последните да се плаща по 3 лв. всекиму.

3) В случай че молебените се извършват в лагер или извън града, тогава на разположение на духовенството да се предоставя и файтон.

По-пълна представа за получаваното възнаграждение както от главния военен свещеник, така и от военните свещеници се добива от приетите от Светия синод през 1915 г. „Временни наредби за длъжностите и правата на военните свещеници“. Размерът на получаваните заплати се определя от притежавания образователен ценз, а именно:

– главен военен свещеник – 4800 лв. годишно, което се равнява на чиновник III разряд;

– свещеници с висше богословско образование – 4200 лв. – чиновник IV разряд;

– свещеници с непълно висше богословско образование – 3600 лв. – чиновник V разряд;

– свещеници със средно богословско образование – 3000 лв. – чиновник VIII разряд;

– свещеници с непълно средно богословско образование – 2700 лв. – чиновник VIII разряд;

– свещеници без ценз – 2400 лв. – чиновник IХ разряд;

– дяконът при Главния военен свещеник – 2400 лв. – чиновник IХ разряд;

– църковен певец – 1800 лв. – чиновник ХI разряд.

Помислено е и за пенсионното осигуряване на военните свещеници. От заплатата им се правят установените 5% удръжки, които се внасят в „Свещеническия пенсионен фонд“.

Гарнизонните свещеници стават истински духовни възпитатели на войниците, техни наставници и учители13. В „Устава за вътрешната служба на войската“, обявен със Заповед № 162 от 9 април 1911 г. по Военното ведомство14, се определят за войниците вечерна проверка и молитва, като се изпява „Отче Наш“ и „Спаси Господи“. Освен ежедневните утринна и вечерна молитва всеки войник трябва в неприсъствени дни да посещава божествените на религията си храмове (църквата, джамията, синагогата), а по време на великите пости да се изповядва и причестява.

Ролята на военните свещеници е важна и без тях е немислимо провеждането на църковни паради, отслужването на панихиди и молебени, подвеждането под клетва за вярност към отечеството на младите войници. Всички тези техни дейности се регламентират с „Устава за гарнизонната служба“, обявен със Заповед № 137 от 16 април 1908 г. на Военното ведомство.

Българското Княжество в църковно отношение се подчинява на Светия синод, върховният орган на БПЦ. Според „Екзархийския устав“15, утвърден с Височайши указ № 1 от 13 януари 1895 г., Екзархията се съставлява от български епархии. Те се образуват от цели околии, принадлежащи на един или повече окръзи, и са следните:

– Софийска с наместничества в Кюстендил, Трън, Радомир и Цариброд (дн. Ендже);

– Пловдивска – Татар Пазарджик (дн. Пазарджик), Карлово, Панагюрище, Станимака (дн. Асеновград), Хасково, Пещера и Брезово;

– Търновска – Свищов, Елена, Севлиево, Габрово, Дряново и Горна Оряховица;

– Доростолска и Червенска – Силистра, Разград и Тутракан;

– Видинска – Берковица, Белоградчик, Кула, Лом;

– Врачанска – Плевен и Оряхово;

– Сливенска – Бургас, Ямбол, Каваклии (дн. Тополовград) и Котел;

– Самоковска – Дупница и Ихтиман;

– Ловешка – Орхание (дн. Ботевград), Тетевен и Пирдоп;

– Ст. Загорска – Казанлък, Чирпан, Нова Загора и Харманли;

– Варненска и Преславска – Шумен, Провадия и Добрич. По-късно са включени Балчик, Варна, Каварна, Нови пазар, Преслав, Търговище и Омуртаг. Всяка епархия се управлява от митрополията си, а Екзархията – от Светия синод.

Всичко това дава възможност да се покаже по-пълно и точно дейността на военните свещеници в частите на Българската армия, разположени и във Варненска и Великопреславска епархия. Там са съсредоточени много военни части: артилерийски (Трети и Четвърти армейски и Втори и Пети дивизионен артилерийски полк), пионерни (Четвърта и Пета пионерна дружина), конни (Трета конна бригада), пехотни (Седми, Осми, Деветнадесети, Тридесет и първи полк) и други. Трудно е в това научно съобщение да бъде обхваната дейността на военното духовенство във всички тези части. То би могло да бъде тема на по задълбочено и пълно научно изследване.

Част от съхраняваните в ЦВА – гр. В. Търново, документи по безспорен начин разкриват мястото и ролята на военните свещеници в Седми Преславски пехотен, Осми Приморски пехотен полк и 19-и Шуменски пехотен полк. Те са сформирани от съществуващите преди тях пеши дружини.

На 12 октомври 1884 г. княз Александър I издава Указ № 41[16], с който се формират: Седми Преславски пехотен полк – от 8-а Врачанска пеша дружина, Единадесета Орханийска пеша дружина и Двадесет и втора Разградска пеша дружина, а Осми Приморски пехотен полк от Дванадесета Раховска пеша дружина, Шестнадесета Провадийска пеша дружина и Двадесета Варненска пеша дружина. Третият, Деветнадесети Шуменски пехотен полк е формиран по-късно с Указ № 11 от 19 януари 1889 г. от Княз Фердинанд I[17] от Втора и Трета дружина на Седми Преславски пехотен полк.

За извършване на духовните треби в тези полкове се назначават военни свещеници. С Приказ № 114 от 17 септември 1885 г. по Военното ведомство за Осми Приморски пехотен полк е определен свещеник Христо Върбанов, а с Приказ № 154 от 19 октомври с.г.[18] за Седми Преславски пехотен полк – свещеник Васил Мустаков. За 19-и Шуменски пех. не бихме могли да кажем същото. Едва през 1918 г. в Служебно писмо № 1810[19] на началника на Полската канцелария се споменава името на свещеник Петър Нешев.

За духовната дейност на тези и други свещеници намираме данни в отдаваните по това време прикази от командирите на горепосочените пехотни полкове.

Наред с военните паради, провеждани по повод различни празници и годишнини, се отбелязват и църковни паради и молебени с чисто религиозни ритуали. С Приказ № 5 §2 от 5 януари 1887 г. на командира на Седми Преславски пехотен полк[20] по случай празника Богоявление се назначават църковен парад и молебен. За същия празник и командирът на Осми Приморски пехотен полк с Приказ № 5 §1 от 5 януари 1885 г.[21] назначава църковен парад. Общото и за двата полка е начинът на провеждане на парада. За целта се назначава сборна рота от Първа и Втора дружина в четириротен състав. Знамената присъстват с асистенти. Формата на облеклото е пълна парадна – кожени калпаци и шинели.

Военното духовенство отбелязва с религиозни ритуали и празниците Благовещение, Сретение Господне, Гер гьовден (приет за празник на войската) и други. Със Заповед № 83 §9 от 24 март 1887 г. командирът на Седми Преславски пехотен полк[22] нарежда по случай празника Благовещение да не се провеждат занятия в ротите. Желаещите могат да посетят църква под командата на унтерофицер и да слушат божествената литургия.

На 17 април 1887 г. офицери, войници и свещеници отбелязват и празника на кавалерийския орден. Според Приказ № 106 на командира на Седми Преславски пехотен полк[23] в 9,30 часа сутринта ще се отслужи панахида за убитите в миналата война и молебен, а след тях и църковен парад пред казармата на полка. За целта е необходимо да присъстват всички долни чинове от частите на Шуменския гарнизон, свободни от служебни занятия и без оръжия. Кавалерите на военния орден да бъдат събрани в отделна команда под началството на старши офицер. Полковото знаме и оркестрите следва също да бъдат извадени на парада. Формата на облеклото да е парадна при всички ордени.

С голяма почит и признателност е отбелязван и празникът на светите просветители Кирил и Методий. Стореното от тях не е забравено нито от войската, нито от духовенството. С Приказ № 130 §7 от 10 май 1887 г. на командира на Седми Преславски пехотен полк[24] и Приказ № 94, §11 от 4 април 1885 г. на комадира на Осми Приморски пехотен полк[25] се назначават парад и молебен от 9,30 часа на плаца пред казармата. На него да присъстват заедно с полковия оркестър и Втора и 4-а дружина от полка. Да се извади и полковото знаме. Формата на облеклото да бъде парадна – мундири с кожени шапки.

Всяка неделя в църквите, намиращи се в гарнизона, се провежда неделно богослужение.За тази цел с Приказ № 17 §2 от 17 януари 1887 г. командирът на Седми Преславски пехотен полк[26] заповядва в ротите да няма никакви занятия. Свободните от служба долни чинове да се изпратят в църквата „Св. Трисвятители“ под командата на унтерофицер.

Не са забравени и падналите за родината войници в Сръбско-българската война. С Приказ № 244 §12 от 5 ноември 1889 г. командирът на 19-и Шуменски пехотен полк[27] нарежда на 7 ноември в 10 ч. в църквата „Св. Трисвятители“ да се отслужи панихида. Всички дружинни командири да назначат по една команда от 15 реда войници без пушки, а всички офицери, свободни от служебни наряди, да присъстват в траур – формата на облеклото да е шинели.

С необходимата почит и тъжественост са отбелязани и много светли годишнини. Една от тях е подписването на Санстефанския мирен договор. По този повод е издаден Приказ № 49 §1 от 18 февруари 1885 г. на командира на Осми Приморски пехотен полк[28]. В него се нарежда на утрешното 19 число в 10 ч. на плаца от северната страна на казармата да бъде отслужен благодарствен молебен. На него да присъства една сборна дружина в четириротен състав от Първа и Трета дружина. 3а строя се определят три знамена с асистенти. Формата да е парадна, като долните чинове да са в нови шинели и зимни шапки. Офицерите са свободни от занятия. Музиката да е на десния фланг.

Негово императорско величество Александър Александрович и свързаните с него празници се почитат също от българското войнство и духовенство. По подобаващ начин е отбелязан рожденият му ден. Командирът на Осми Приморски пехотен полк с Приказ № 56 §1 от 25 февруари 1885 г.29 предписва всички офицери и унтерофицери от руския кадър да присъстват в руската вицеконсулска църква „Св. св. Кирил и Методий“, където ще бъде отслужен молебен в 9,30 ч. Формата за офицерите и долните чинове да е пълна – парадна в мундир. На 2 март 1885 г. в деня на встъпване на престола на Негово величество император Александър III е отслужен благодарствен молебен. С Приказ № 59 §1 от 28 февруари 1885 г. командирът на Осми Приморски пехотен полк“[30] заповядва той да бъде в църквата на руския вицеконсул, а на 1 март с.г. да се отслужи панихида за починалия император Александър II в Българската църква на Ченгенпазар в 9 часа. В този ден всички щаб- и оберофицери са свободни от наряди, а долните чинове – руски поданици, да присъстват във Вицеконсулската църква. Формата да е парадна, а за 1 март – обикновена, като офицерите носят лента на левия ръкав. Музиката да не свири и да не бият барабани.

Подвеждането на войниците под клетва е особено тържествен акт, чрез който те вземат Бога за свидетел на святата честна и вярна служба на Царя и Отечеството. Събитието се провежда в присъствието на командния състав и военното духовенство. Със Заповед № 54 §1 от 5 май 1912 г. командирът на 19-и Шуменски пехотен полк[31] нарeжда войниците да бъдат построени на площад „Независимост“. След подвеждането им под клетва ще се проведе общ църковен парад. Формата да е парадна с шарф и кители, а за долните чинове – при оръжие с летни куртки.

Едно от задълженията на свещениците във военно време е да погребват убитите и умрелите според църковния устав. Храбрият български войник, жертвал живота си за милото отечество, заслужава тази последна воинска чест. Затова в Заповед № 99 §14 от 9 април 1887 г. на командира на Седми Преславски пехотен полк[32] се посочва, че в памет на войника, умрял по волята божия, следва да се извършва опело в църквата „Св. Възнесение“. За отдаване на последна почит и воинска чест се назначава команда от един взвод от войници и музиканти. Тялото на починалия войник се изнася с пълна караулна амуниция и пушки.

От всичко, казано дотук, можем да твърдим, че БПЦ е предопределена да създава и укрепва високия боен дух на българските воини. Цялата история на православната ни църква свидетелства за приноса й за единението на народа, в името на здравината на държавата и престижа на България.