Със смешни пазарлъци минахме и румънските митничари, полицаи и всякакви други кабинки където ни искаха някакви измислени такси. И ето ни на румънската надупчена магистрала за Букурещ. Чакаха ни само 80км до Букурещ, но ни се сториха 800. Просто нямаше как да карам по-бързо покрай дупки, булдозери, валяци и строителни работници и се притеснявах да не закъснеем, но като знам, че буса бяга много само чаках да се заглади положението. И така улисани покрай строителните работи на пътя така и не видяхме указателна табела, която да ни насочи за околовръстното на Букурещ и нямаше как да не минем през центъра. Движението е меко казано “софийско” даже по-зле. Явно и при тях се крадат табели, защото в продължение на половин час не видяхме такава, която да ни насочи към гр. Питещ, а той си е сравнително голям град. Наложи се Ваклин да влиза в действие. Той пита случайните минувачи, превежда на мен, аз карам. След третото питане излязохме на улица без изход там имаше автобусно обръщало и единия от шофьорите най-после ни каза правилната посока. Така, че след общо 40 км градско и около час и половина обикаляне вече сме на правата за Питещ. Чакаха ни около 120 км истинска магистрала, не като първата. Трябваше да наваксаме закъснението, така че буса ги взе за малко повече от час. От Питещ до крайната ни точка, Сибиу оставаха 160 км завои из една клисура през Карпатите. Имахме на разположение 4 часа до срещата ни с нашите домакини от Сибиу, така че в 15:00 ч. на една голяма отбивка под едни дебели карпатски сенки спряхме за обяд. Димитринка предния ден направи голяма сметка на Енергото, но за сметка на вкусните сандвичи, които беше приготвила за цялата команда. Всички повториха, някои потретиха. Тази клисура наистина край нямаше. От едната страна скала от другата голяма и буйна река, но буса се държеше кротко по завоите. В крайна сметка подранихме с половин час и както се казва сварихме румънските курсанти по бели гащи.
В 18:30часа сме пред портала на Сухопътната Военна Академия “Николае Балческу” в гр.Сибиу. Господ така беше омаял румънските полицаи, че не ни спряха дори веднъж. Ще избързам да кажа, че и на връщане беше така, дори и не платихме такса “Дунав мост”. А от Русе до Сибиу са си цели 360 км. Господ се беше погрижил за всичко.
Румънските курсанти ни посрещнаха възторжено и настаниха нашите курсанти в техните спални корпуси. След това разбрахме, че работата по подготовката и провеждането на самата конференция е поверена на курсантите домакини като офицерите имаха само поддържащи функции. Нас двете семейства Стаменови и Бочукови ни настаниха във военния хотел близо до Академията. На следващия ден всички гости бяха пристигнали.Последен е пристигнал морски курсант от Норвегия в 4 сутринта и настанен в стаята при Силвио и Павката. Имаше гости от Норвегия, Полша, Германия, Гърция, Франция и Англия и разбира се масирано присъствие на румънски курсанти.Откриването на конференцията направи началникът на Академията ген. Ускои в брифинг залата на Академията като събитието отразяваха доста журналисти. По- късно вечерта се видяхме по румънската национална телевизия и в местната телевизия на Сибиу. Румънците се бяха постарали. И така в рамките на 5 дни освен семинари водени от румънските капелани и от съорганизаторите от асоциацията на християните военнослужещи AMCF, обиколихме всички манастири в радиус 100км около Сибиу, а също така и гостувахме на два военни колежа (сержантски училища).Силно впечатление ни направиха запазените християнски традиции не само в нацията им като цяло, но и в армията им. От 1996 г. те си имат военни православни свещеници и във всяко военно поделение и училище си имат изградени действащи параклиси. Казвам действащи, защото всяка сутрин половин час преди началото на работния ден всеки е свободен да отиде да се помоли и след това директно отива на строевия преглед сутринта. И да ви кажа честно въобще не изглеждаше нагласена работата. За тях това си беше съвсем нормално. Чудеха се защо ние в България все още нямаме военни свещеници и подчертаваха огромната роля вършена от техните свещеници сред румънските военнослужещи, които са на мисии в чужбина. Факт е, че няма техен войник отказал се от мисия.
Имахме възможност да се запознаем с курсантите от всички националности, а по време на семинарите да обсъждаме заедно теми като “Християнска етика”, “Лидерът Неемия” и др. За съжаление само в нашата армия за християнството все още се говори с пренебрежение. Не знам коя е причината, но си мисля, че е от решаващо значение как ние наричащи се християни представяме Христос на околните.
Последния ден беше запомнящ се. Заведоха ни на съседния военен полигон където с танкове и БТР-и ни демонстрираха нападение и организиране отбраната на конвой, нашумелият и в нашата армия check-point (контролно-пропускателен пункт) и имахме възможност да стреляме с малокалибрено оръжие. И ето че се сбъдна пожеланието на българския митничар. Бихме в два последователни мача два отбора от румънски курсанти като и при двете срещи от решаващо значение се оказаха дузпите, но ние имахме железен вратар в лицето на норвежкия курсант.
За петимата наши курсанти това беше невероятно преживяване и сме уверени в работата на Бог в техните сърца, още повече, че след време те ще са бъдещите командири в БА и какво по-хубаво от това да имаш началник-християнин. Молете се за тях: Силвио, Ицо, Теодора, Ваклин и Павел, а също и за нас Господ да ни дава мъдрост когато се срещаме с тях и споделяме. Теодора е на път да повярва. Иска да си има собствена Библия и когато се върнем в България ще и подарим една.
