Актуализация на информацията за Капеланство в БЪЛГАРИЯ

Христо П. Беров

За източниците на правната уредба на религията във Въоръжените сили на република България 1995-2010

Правната уредба на религията и религиозните общности на всяка държава се състои от множество и разнообразни разпоредби от различни правни отрасли, защото вярата, като същност на земния живот на вярващия и като част от общественото битие засяга множество, дори по-точно, всички социални сфери. Военнослужещите, като всички хора и като всички правни субекти, имат същата, за да не кажем по-голяма, необходимост да търсят отговори на въпроси относно вярата в Бога. Доколко на тази професионална общност е предоставена възможността да задоволява вероизповедните си потребности е въпрос, който е по самата си същност комплексен. От една страна, поради самото съдържание на професионалните задължения на военнослужещия, а от друга поради историческо-социологическите фактори белязали нашето съвремие в България. На пръв поглед изглежда, че съвременният български законодател обръща внимание върху наличността на религиозност у военнослужещите – факт, който преди около две десетилетия едва ли би бил мислим. Друг въпрос е, доколко тези законодателни решения са приемливи за вярващите военнослужещи, най-вече от гледна точка на съобразност с конституционни и международни правни норми.

Старият Закон за отбраната и въоръжените сили на република България (=ЗОВСРБ), който беше обнародван в ДВ. бр. 112 от 27 Декември 1995 г., влезе в сила от 28.02.1996 г. и беше отменен с разпоредбата на § 2, т. 1 от Преходните и заключителните разпоредби (=ПЗР) на новия ЗОВСРБ, който е в сила от 12.05.2009 г., съдържаше следните нормативни текстове, имащи пряко отношение към религията и религиозните общности:

Чл. 195, ал. 5 Военнослужещите не могат да бъдат задължавани във връзка със заемането или изпълнението на службата да декларират политическите си, религиозни или идеологически убеждения.

Чл. 196, ал. 1 Военнослужещите могат да изповядват религиозни убеждения и да извършват религиозни обреди извън районите на военните поделения и обекти.

ал. 2 Военнослужещите не могат да отказват изпълнението на служебните си задължения по религиозни мотиви или да извършват религиозна или атеистична пропаганда, когато изпълняват задължения по служба.

ал. 3 Не се допуска създаването на религиозни обединения във военните поделения и обекти.

В новия ЗОВСРБ, обнародван в ДВ. бр. 35 от 12 Май 2009г., в сила от 12.05.2009 г. и последно изменен с ДВ. бр.16 от 26 Февруари 2010 г. се намират няколко разпоредби отнасящи се директно до вероизповедната тематика, свързана с живота на военнослужещите:

Чл. 179, ал. 4 Командирите и началниците са длъжни да зачитат правата, да пазят честта и достойнството на подчинените си, да се грижат за тях и да изискват от тях добросъвестно, точно и в срок да изпълняват задълженията си.

Чл. 182, ал. 3 (Доп. – ДВ, бр. 16 от 2010 г., в сила от 26.02.2010 г.) Военнослужещите не могат да участват в събрания, митинги и манифестации на политически партии, движения или коалиции с политически цели, когато носят военна униформа.

ал. 4 Военнослужещите не могат да бъдат задължавани да декларират своите политически, религиозни или идеологически убеждения във връзка със заемането или изпълнението на службата.

Чл. 183. ал. 1 (Доп. – ДВ, бр. 16 от 2010 г., в сила от 26.02.2010 г.) Военнослужещите не могат да отказват изпълнение на служебните си задължения по религиозни, атеистични, политически и идеологически мотиви или да извършват религиозна или атеистична пропаганда, когато изпълняват задължения по служба.

2 (Доп. – ДВ, бр. 16 от 2010 г., в сила от 26.02.2010 г.) Не се допуска създаване на религиозни, атеистични, политически и идеологически общности във военните формирования и обекти.

В заключение би могло да се обобщи, че разпоредбите от новия ЗОВСРБ, които се отнасят до религиозната тематика са в немалка част реципирани от стария. Основната принципна разлика сред новите постановки представлява отпадането на регламента чл. 196, ал. 1 от стария ЗОВСРБ, именно, че военнослужещите могат да изповядват религиозни убеждения и да извършват религиозни обреди извън районите на военните поделения и обекти. У адресатите на правната норма се изгражда впечатлението, че акцентът е поставен върху недопускането на създаване на религиозни, атеистични и др. общности във военните поделения. Всъщност това правно положение фигурира и в старата уредба по ЗОВСРБ от 1995 г. и не е ново. Като окончателен извод би могло да се заключи, че при настоящата уредба по ЗОВСРБ религията de iure може да намери място единствено в рамките на т.нар. forum internum на вярващите – именно на ниво индивидуален мисловен процес. Това е мястото, в което държавният законодател de facto няма никаква възможност да регламентира каквото и да било. В цитираната по-горе правна рамка – да се говори за душеобгрижваща функция или някаква социална роля или функция на представители на религиозните общности би могло да граничи с противоправна дейност на последните. При тези обстоятелства изповядването на вярата не може да функционира в рамките на Българската армия по начин, по който е функционирала в годините преди и по време на Втората световна война.

Екскурс: Един от законодателните парадокси, които обаче остават на преден план именно във връзка със ЗОВСРБ е въпросът за националната сигурност. Националната сигурност е феномен, който има прекалено широки дефиниционни граници за юриспруденцията в България. Нейното тълкуване е проблематично. Международните разпоредби, отнасящи се до защита на правото на вероизповедание (в т.ч. МПГПП и ЕКЗПЧОС) не употребяват термина национална сигурност, а говорят за обществена сигурност, което понятие се корени в различен темпорален контекст от този на националната сигурност. Обществената сигурност е идея, произхождаща от Европейския хуманизъм и Просвещение, докато националната сигурност, която законодателят в България ползва е до голяма степен остатъчен продукт от правно-исторически доктрини, възникнали преди двете Световни войни от началото и средата на миналото столетие.

Понятието национална сигурност често е предмет на популистки влияния от политически лобита, които спекулират с интерпретацията и. Конкретният парадокс, отнасящ се до вероизповедната тематика и засягащ военнослужещите е един затворен кръг, включващ три разпоредби – чл. 4, ал. 1 от ЗВСОРБ, както и две конституционни норми: чл. 37, ал. 2 и чл. 57, ал. 3. Първото предписание определя, че отбраната на РБ е част от националната сигурност, която се определя от националните интереси. В същото време чл 37, ал. 2 от Конституцията предписва, че свободата на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност. Но конституционната норма на чл. 57, ал. 3 е категорична, че дори в условията на военно или извънредно положение свободата на вероизповедание по чл. 37 не следва да се ограничава със закон.

Внимателният прочит на трите текста ясно показва, че националната сигурност, от една страна като част от отбраната на страната, от друга страна като гранична област за свободата на вероизповеданието, не може да залегне като правно основание за законодателно ограничение на религиозната свобода по чл. 37 от Конституцията в условия на война или др. извънредно положение. В тази връзка би могло да се тълкува, че в мирно време националната сигурност би имала по-голяма значимост от свободата на вероизповедание, отколкото при положение на война, което разбира се е повече от парадоксално, още повече когато се отнася до религиозната практика на военнослужещите.

–––––––
Повече текстове от ЗОВСРБ, които имат косвена връзка с религията могат да се сравнят в: Хр. Беров (съст.), Държава и вероизповедания – нормативна уредба на религията и религиозните общности в България, Сиела 2009, с. 180-182.

4 мнения по „Актуализация на информацията за Капеланство в БЪЛГАРИЯ“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *