Първите две години и половина живях в самата болница, за да може да се стабилизира присъствието ми там.  Последва официално оповестяване в медиите за прецедента за България – и срещу работата ми и присъствието ми в болницата изведнъж се надигна много възмущение, а подкрепа от църквата напълно липсваше.

Подкрепа за работата ми като болничен свещеник идваше всъщност от приятели, а лекари и духовници го правеха много плахо и първата година само на четири очи.

Въпреки че бях служител на болницата, работата ми започна без ясна служебна характеристика – защото нямаше предишен опит у нас, за да се допитаме до когото и да било на административно ниво. С годините личният ми опит с болните, запознаването с опита и работата на болнични свещеници и пастори от други държави, както и сравняването с критериите на европейските капелани изиграха основната роля при оформянето на професионалното статукво. В ЕС има специални “Стандарти за духовно обгрижване в здравеопазването” – в България тази област остава непозната.

На кратко, аз избрах най-сложния, но според мен най-професионалния модел, според който един духовник е служител на болницата – т. е. аз съм непрекъснато, на 24-часово разположение на всички пациенти, на медицинския персонал и на близките на болните.

Този модел, който е статукво в западните държави, е на светлинни години от манталитета на българската медицина и българската църква. Но ако пионерът на това поприще не постави сериозната отправна точка, то следващите го служители ще са обречени на заблуда – тази мисъл ме мотивира да развивам работата като болничен свещеник, без оглед на критичните обстоятелства, сред които професията се институционализира. Този модел беше и единствен в страната ни – но той не срещна подкрепа от страна на клира на БПЦ и на здравни служители – от януари тази година директорът на болницата закри длъжността.

С какви трудности се сблъсквате в работата си?
Ако знаех колко ще ми бъде трудно, сигурно щях да се стресна и откажа. Но аз се оставих да ме води една по-висша промисъл – Божията любов към ближния. А нея чувствах и към мен по време на работата ми с пациентите – в най-тежките мигове усещах сякаш ме водеше ангел, като малко дете, водено от майка му. В себе си и до днес нямам никакво съмнение, че съм на правилния път  – болните в България, лекарите, близките на тежкоболните са оставени в критични обстоятелства без духовна помощ и грижа. Работата ми като болничен свещеник при цялата й тежест беше отговорът на молитвата ми като църковен служител “Господи, използвай ме.”

Страшно е неприемането на служението и неразбирането спрямо него у нас. В България в средите на Българското православие и в медицинските среди – образовани и възпитани в атеистичния режим на комунизма – е широко разпространено меннието, че няма нужда от болнични свещеници и пастори. Често съм се конфрoнтирал с упреците „самозванец, реформатор, тоя за какъв се мисли …” – това е странно и страшно отношение. Само ако се замислим, каква е аналогичната дейност на католици и протестанти в европейски аспект, разбираме разликите в нашите църковни, професионални и обществени среди.

Подобно отношение наистина води до усещането, че си нежелан, че грижата за ближния е нежелана, че човешкият живот, човешката болка са обезценени. Това често обезкуражава и най-силния духом човек. Като прибавим и срещите с болката на хората  – за разлика от енорийското служение, където има и много празници и радостни срещи с хората, в служението на болничния свещеник няма такива моменти, ти си сам сред тлението и смъртта – става ясно колко остра е нуждата от духовни работници именно в тази област – болничното служение.

Най-голямото предизвикателство за служителя, избрал това поприще, са личните му усещания в тежките мигове – личните бариери, слабости, разочарования. Ако не беше вярата, че това поприще е Божията мисия за мен в служение на страдащия ближен, със сигурност бих се отказал още първата година. Това е разликата всъщност с един самозванец, който започва дело, за което очевидно нито е подготвен, нито е благословен.

Друга съществена трудност пред професията на болничния свещеник у нас е професионалната неподготвеност – в богословските факултети и до сега в България няма специалност, която да подготвя за такъв тип служение. През 2002 г. в предаване на БТВ директорът на вероизповеданията и доцент в богословския православен факултет в София показа невероятна некомпетентност като заяви, че всеки, който е завършил богословие, може да върши тази работа.Тук се виждат пропастите, които ни делят и в тази област от европейските църкви и общества, включително от образователните им и професионални системи.

Липсата на нормативна, законова рамка и най-вече на предходен опит в България за 60 години, както и дългият атеистичен период са много тежко бреме върху тази професия.

И в момента ръководните функции както в Българската православна църква, така и в българската медицина заемат хора, които още живеят в Тодор Живково време. Това е трагично обстоятелство за българското общество.

Първото нещо, с което се занимаваше след назначаването си сегашният министър на здравеопазването бе въпросът, защо проф. А. Чирков е отделил средства за параклис в клиниката си. По каналния ред след това бяха сменени неудобни директори на болници и клиники. Този процес, както натискът и корупцията в българската медицина и в българския клир се развиват като някаква метастаза в тялото на обществото ни.

На празника на свети Иван Рилски тази година аз минах да подаря по клиниките книжка с житието на светеца – книгите, а и други помощи, получавах от фондация “Покров Богородичен”, за което съм им безкрайно благодарен. Когато посетих клиниката “Св. Екатерина” – вече с новия й директор – установих, че молитвеното място – болничният параклис – е заключен и ключът е даден да се пази у началника на охраната. Която охрана ме „посрещна”, говорейки ми само на турски, като бодигардовете ми показаха изхода на клиниката, това ме потресе дълбоко…

Преди 10 месеца подготвяхме предстоящия тогава празник “Рождество Христово” – пред първата за България година в ЕС. Обикновено литургия, изповед и причастяване извършвах в пригодения като параклис мой кабинет – в самото начало планувахме да построим общоболничен храм “Свети Дух” – като образ на Извора на живот и изцеление, обединяващ православни, католици и протестанти. Но строежът беше саботиран. И тогава аз поставих табела “Параклис Св. Дух” на помещението, в което приемах хората – пригодих кабинета си в болницата като болничен параклис за всички християни, за всички търсещи помощ и утеха болни, техните близки, болничния персонал.

Но Александровска болница получи нов директор  – трети от назначаването ми насам, разбира се и нова охрана, и друг ръководител на психиатричната клиника, във властта на която новоназначена директорка на психиатрията към Александровска болница попадна и параклисът. Точно пред Рождество Христово, в последната седмица на декември 2006 г., отивайки на работа, установих, че всички ключалки са подменени  – и всъщност аз просто не мога да достигна до параклиса, нито да ползвам кабинета си.

Нареждането за подмяната на ключалките, разбира се, идва от новоназначената тогава ръководителка на психиатрията. Която след като дни на ред не ме приемаше, накрая ме удостои със следното: “Господине, Вие сте в моята къща и ме притеснявате!” … „Но каква къща – опитах се да водя диалог аз – и двамата сме служители на болницата?!” Диалогът ни беше кратък и продължи така: ”Жалвай се на друго място, ще наредя да ти отключат, но само за да си изнесеш вещите!”… „Но защо го правите, празници идват, хората …” – тук тя ме прекъсна: „Защото мога!”

Когато се опитах да се срещна с новия директор на болницата, получих само следния коментар: “За Вас нямам време и изобщо не знам какво прави един свещеник тук в болницата!?”

След което в първата януарска седмица на 2007 г. бях съкратен от длъжността. Това е само малко късче реалност от съвремието ни. Духовното обгрижване стои над и извън тези политически рамки, които определят професионалния живот, а защо не и битовото статукво у нас  –  очевидно е, че грижата за болните е последната грижа на редица  политици и администратори в министерството на здравеопазването или на социалното минситерство, а също така и на политически новоназначените болнични директори.

Един далновиден директор на болница на страна член на Евросъюза, дори и да не е наясно със служебните задължения на болничния свещеник, на капелана, щеше да се погрижи да се информира, да разбере за какво става дума, какви са професионалните нормативи в ЕС за тази длъжност, какви са традициите в ЕС – и от тук дори съвсем хладно премислено, какъв PR и максимални ползи да изведе от тази уникална за болницата си стара европейска длъжност, с над 200-годишна традиция. В българския случай този щат беше закрит – и не за да се спестят пари на болницата – заплатата ми беше 100 евро – а аз бях всъщност със своите средства и време денонощно там. Мястото беше закрито, защото това е остатъчното тоталитарно мислене – неинформираността, необразоваността, които владеят в административните структури на нашето здравеопазване и на клира ни. Грижата за страдащия, за болния, за нуждаещия се отдавна не е приоритет нито за църквата, нито за здравната ни система. Това е тъжната реалност у нас.

Има ли място милосърдието в българското общество?
Една жена, за която се грижех като болничен свещеник, беше в терминален стадий. Тя  ми каза: “Всеки миг от живота на човека, от раждането му, е миг между живота и смъртта… Никой не знае кога, как и къде ще настъпи последният му миг…, кога, къде и как ще поеме за последен път дъх… Трябва да ценим всеки миг и да го изпълваме със смисъл…”

Милосърдието е този смисъл, който може да направи животa ни пълноценен при всички обстоятелства – „Милост искам”, казва Бог. Защо толкова рядко хората показват онова, от което имаме най-голяма нужда – милосърдието?

Милосърдието е ортопраксис – т.е. „правилно правене”. Милосърдието не е абстрактно умуване и философстване. То е директна работа, пряка проява на милост, произлизаща от душата ни, т.е. от сърцето ни – оттам и етимологията на думата милосърдие. То е действие към ближния, мотивирано от Божията любов – а всяка такава вяра и духовна мотивация е религия. Само в пътя на религията човешката душа се одухотворява.

Християнската ценностна система издига практикуването на милосърдие като важно условие в живота ни за израстването ни като личности според Божия образ и подобие в Христос и за да получим крайното спасение. Човешкото щастие е тясно свързано с получаването и отдаването на любов, хората не можем да сме щастливи, без да чувстваме ясно и категорично, че сме обичани и без да обичаме. Милосърдието е висшата форма на любовта към ближния в социален контекст.

Всяка липса на отношения, изразяващи взаимопомощ и милосърдие в обществото превръща хората в асоциални, неудовлетворени индивиди. Често душевният им дискомфорт се отразява в соматични заболявания.

Един въпрос често вълнува: ”Може ли нерелигиозен, материалистичен човек, атеист да прояви милосърдие?” Като външна проява – да, но това ще е порив по-скоро от мотиви егоистични, т.е. това ще е решение от пресметливост, от умуване и това ще е по-скоро “милостоумие”. Така например редица частни лица или фирми правят дарения, за да пестят данъци или за да си осигуряват влияние, да се сдобиват с контрол в дадена сфера, над даден човек – т.е. това са първичният им мотив и целта им. Важно е какво те мотивира и ръководи – и с каква цел.

Майка Тереза почиствала на бунище в Калкута прокажен хиндуист. Умиращ, разяждан приживе от червеи, той промълвил: “Защо го правиш?”. Тя не му казала “Защото мога”. А “Защото те обичам”. Той се почудил: ”Но ти не ме познаваш. Как може да обичаш някого, когото не познаваш?! Ти нямаш и полза от това, което правиш. Как можеш да говориш, че ме обичаш?!” Светицата му казала: ”Теб не познавам, но душата ти е част от Бог, а Него аз познавам и любя!”

Атеистът гледа материята, редица християни без корен в себе си, без Христос в себе си също са материалистично настроени, макар с устните си да изповядват друго и да се мъчат да станат духовни – тях ги влече материята и тя определя живота им, мотивите им.

Задоволяването на материалните им страсти и страхът от смъртта диктуват възходите и паденията на тези хора, а не същността на човешкото – такива хора са слепи за същноста на живота – за Бог и за човека.

Медицината, която е построена върху материализма, е обречена на безхуманност. Това е било винаги така в историята на медицината, това показва опитът до тук. Отстранете милосърдието от болниците в Европа – и ще получите нещо подобно на това, което е медицинското обслужване в България сега. Ако в нашите болници нещата не са съвсем отблъскващи, то е само заради личния ангажимент на хора в персонала, които не са се подали на девалвацията на духовните ценности, хора, които макар и малцинство, оцеляват като духовни и религиозни личности. Не поради други причини.

В болниците, където пред травмата, болестта и смъртта всички хора са равни, духовното обгрижване трябва задължително да бъде надденоминационно. Там болничният свещеник, болничният капелан е на разположение на всички. Той съдейства на всички, които търсят помощта му и като цяло е задължително да бъде максимално широко скроен.

Ако българското капеланство се монополизира само от една християнска деноминация – без значение дали православна, протестантска или католическа църква – то тя няма да умее да е на разположение на всички – това е нашият манталитет. Опитът ми като болничен свещеник за петте години дотук е, че заявката за духовна грижа и подкрепа идва както от православни християни, така от протестанти и католици – и най-вече от атеисти или от хора, които някога са вярвали в Бог, но са изоставили вярата си да закърнее. Пред болката и смъртта човек се обръща към Създателя си и търси отговор на най-съкровените си въпроси.

Според мен от капеланството в България имаме жизнена нужда – както от болничното свещенство, така и от духовни служители за армията, полицията и пожарната. (Представете си 11 септември 2001 г. в Ню Йорк без капеланите – свещениците в болниците, полицията, пожарната и армията – немислимо. Да не говорим, колко капелани загинаха сред колегите си, доброволно влизайки с екипите пожарникари и полицаи в срутващите се колоси на Световния търговски център. Или душегрижието на капеланите за близките, оцелелите, осиротелите.)

Надявам се, че тази професия тепърва ще се развива и у нас – защото е необходима. Не е логично британските, немските, френските, испанските, естонските болници, полиции и армии да имат своите капелани, а в България тази толкова важна професия да остане без административен статут. Въпросът за болничния, армейския и полицейския свещеник не е дали, а кога по-скоро ще добие административен статут.